Обичам да чета.

Напоследък не чета много, като едно от изключенията беше, когато бяхме на морето на почивка за около 10-12 дни (това беше през август)… Честно, направо изкупихме всичките книги във Варна :-D

…Но тези безгрижни времена отминаха, сега работата отново е ежедневие, и оттогава си четох тихо и спокойно само “Фондацията” на Айзък Азимов (по няколко страници на вечер).

Във Варна си купих и първата книга на Стивън Кинг от поредицата “Тъмната Кула”. Бях любопитен. Обещаваше да е приказка, а аз най-много от всичко на света обичам приказките.

Бях твърдо решен да си взема само първата част, и ако не ми хареса, да не харча пари за Книга II, Книга III т.н.

Прочетох книгата, и историята на Роланд, който търси Тъмната кула, ме заплени. Образът на главния герой беше мрачен, завладяващ, енигматичен… Хареса ми и самата история. Реших да си взема и Книга втора, като се върна в София.

Така и направих. Тя също се оказа интересна. След това логично последва и закупуването на Книга трета. И тя се оказа интересна и завладяваща. След като прочетох и нея, осъзнах, че съм безвъзвратно загубен, и че няма да мирясам, докато не науча и края на историята:)))

Затова един ден отидох и си купих не една, не две, а цели 5 (!) книги (IV, V, VI, VII 1 & VII 2) — тоест, вече официално се водех притежател на цялата колекция “Тъмната Кула”. След това известно време й се любувах на рафта, докато не дойде денят, когато се престраших да продължа да чета за историята на Роланд и неговите приключения. И така до тази сутрин, когато прекарах в леглото поне три часа, до обяд. Четох.

Дочитах книгата, без да спирам, без да ставам от леглото, без да усещам глад или жажда. Очите ми жадно поглъщаха ред подир ред. И така, докато не отгърнах и последната страница.

А малко преди да отгърна тази последна страница, малко преди Роланд да продължи по (сякаш безкрайния) си път към Кулата, се разплаках.

Да, разплаках се.

Не ми се е случвало от… не си спомням, откога.

Не мога да си спомня кога за последно книга ме е развълнувала така. Може би за последен път, когато съм плакал, беше когато четох един от най-тежките романи на Виктор Юго (“Човекът, който се смее”? или “Парижката Света Богородица”? а може би и двете…).

Не си спомням кога за последно съм плакал, докато очите ми продължават да следят буквите, думите и мозъкът машинално нарежда изреченията и “дешифрира” смисъла им, а съзнанието ти през това време сякаш пищи “Не, не истина, не искам да е истина, не, не!” — докато друга част от съзнанието ти те успокоява, че това е просто една книга, по дяволите, измислица, и че авторът си е измислил всичките тези събития и герои, за да те научи на нещо, да ти разкаже приказка, или просто за да те (се) развлече.

“Тъмната Кула”, Книга 4, ме разтърси.

Знам, че ще продължа по пътя на Кинг и неговите герои, които търсят Кулата.

Знам, че ги чака нелек път, знам и че може би историята, която Кинг разказа, и края на която научих днес, може би не е най-страшната от всички, което са се случили и ще се случат на Роланд по Пътя му към Кулата…

…но със сигурност това беше един от най-разтърсващите романи, една от най-разтърсващите любовни истории, които някога съм чел.

Знам и със сигурност, че никога няма да я забравя.

Не знам, как го прави, но този магьосник днес направо ми бръкна в сърцето, в дъното на душата ми и ме накара да съпреживявам с героите от една приказка, както никой досега не е правил. Може би с изключение на Юго и още един-двама писатели.

Наричат Кинг “Кралят на Ужаса”, “Майсторът на Трилъра” и с още цял куп глупави етикети.

Не, той не е това.

Той е един от най-добрите писатели на нашето време, и единственото, което го различава от другите е, че го влече най-много да разказва страшни приказки.

Но би могъл, ако поиска, да пише всичко. Просто Мракът го влече твърде силно…

* * *

Последно, да започнете ли да четете “Тъмната Кула” (ако още не сте го сторили), или не?

Всичко зависи от това дали обичате (страшни) приказки. Дали обичате Стивън Кинг, или не.

И от още нещо — най-важното.

Да сте готови да минете през всичко, повтарям, през абсолютно всичко, за да продължите да вървите по пътя към Кулата, денем и нощем, в дъжд и вятър, сняг и мъгла, да сте готови да убивате, да сте готови да погребете най-добрите си приятели, да погребете надеждата, любовта, да забравите за светлината и да остане едно-единствено желание — това да стигнете до края на Пътя и да видите Кулата с очите си… С очите на онзи, който разказва историята.

Ако сте готови на това, тогава отидете в най-близката книжарница, и си купете Книга Първа.

Но да знаете, че съм ви предупредил, и сега поне съвестта ми е чиста ;-)

Моето пътешествие към Кулата ще продължи скоро, също. Само ще си дам малко време, преди да отворя Книга V.

Имам нужда от него…