За “Старбъкс” вече писаха Велян, Веселин, Еленко (също и прочетох една статия в новото списание “Идеалист“), но това не ми пречи да споделя трите шестте причини, поради които лично аз харесвам Starbucks и приветствам откриването на тяхното първо кафе в София.

1. Вътре в Starbucks пушенето е забранено. Навсякъде!
2. Кафето е хубаво, цените са прилични — едно голямо капучино, например, струва 2.50 лв.
3. Има WiFi, за тези, които искат да ползват Интернет.
4. Уютно е, нищо не ти пречи да си седнеш в едно ъгълче с голяма чаша кафе и да си четеш или работиш цял час или дори два.
5. Приятно е за лични или бизнес-срещи, и не е шумно — чува се лека музика (основно джаз), но не силно.
6. Споменах ли, че вътре в кафенето пушенето е забранено?! ;-)

А това, че в Starbucks не се пуши, е един от най-големите плюсове. Това показва уважение към клиентите, и уважение към персонала — мисля, че това е първото подобно кафене в България!

Вярно, не съм виждал подобен надпис у нас (това е стандартен надпис на стените в кафетата Starbucks в Лондон):

…но въпреки това, вътре не се пуши, и това е прекрасно! :-)

Две думи за самото заведение — помещението не е голямо. Често звучи тиха музика. Мебелите са нищо особено (някои твърдят, че гърците малко са поспестили от обзавеждане;-), но като цяло е уютно и приятно. Прави впечатление и че в коридора към тоалетната също има масички и столове и малко е трудно разминаването, но се понася;-)

Обслужването е доста бързо. Капучиното и шоколадът са много добри (опитахме и двете; голяма чаша капучино е 2.50 лв., а голяма чаша шоколад със сметана е 4.00 лв.) Има и леки “хапки” — кроасани (с масло, с шоколад), но не са огромни и, за разлика от кафето, цените им са по-скоро леко високи (като за размера им). Все пак, ако умирате от глад, има и какво да намерите за ядене, в краен случай…

* * *

Чакам и други заведения в България да започнат да прилагат тази практика (да не се пуши вътре), но дотогава, знам, къде винаги с удоволствие ще си правя срещи на чаша хубаво кафе — в Starbucks! А скоро ще отворят и второ кафене от същата верига, близо до НДК. Дано станат повече подобни места — където е уютно, където кафето е хубаво, и можеш да прекараш един час на закрито, без после дрехите ти да вонят на кисел, гаден дим от цигари…

Hats off, Starbucks! :-)

Напоследък не чета много, като едно от изключенията беше, когато бяхме на морето на почивка за около 10-12 дни (това беше през август)… Честно, направо изкупихме всичките книги във Варна :-D

…Но тези безгрижни времена отминаха, сега работата отново е ежедневие, и оттогава си четох тихо и спокойно само “Фондацията” на Айзък Азимов (по няколко страници на вечер).

Във Варна си купих и първата книга на Стивън Кинг от поредицата “Тъмната Кула”. Бях любопитен. Обещаваше да е приказка, а аз най-много от всичко на света обичам приказките.

Бях твърдо решен да си взема само първата част, и ако не ми хареса, да не харча пари за Книга II, Книга III т.н.

Прочетох книгата, и историята на Роланд, който търси Тъмната кула, ме заплени. Образът на главния герой беше мрачен, завладяващ, енигматичен… Хареса ми и самата история. Реших да си взема и Книга втора, като се върна в София.

Така и направих. Тя също се оказа интересна. След това логично последва и закупуването на Книга трета. И тя се оказа интересна и завладяваща. След като прочетох и нея, осъзнах, че съм безвъзвратно загубен, и че няма да мирясам, докато не науча и края на историята:)))

Затова един ден отидох и си купих не една, не две, а цели 5 (!) книги (IV, V, VI, VII 1 & VII 2) — тоест, вече официално се водех притежател на цялата колекция “Тъмната Кула”. След това известно време й се любувах на рафта, докато не дойде денят, когато се престраших да продължа да чета за историята на Роланд и неговите приключения. И така до тази сутрин, когато прекарах в леглото поне три часа, до обяд. Четох.

Дочитах книгата, без да спирам, без да ставам от леглото, без да усещам глад или жажда. Очите ми жадно поглъщаха ред подир ред. И така, докато не отгърнах и последната страница.

А малко преди да отгърна тази последна страница, малко преди Роланд да продължи по (сякаш безкрайния) си път към Кулата, се разплаках.

Да, разплаках се.

Не ми се е случвало от… не си спомням, откога.

Не мога да си спомня кога за последно книга ме е развълнувала така. Може би за последен път, когато съм плакал, беше когато четох един от най-тежките романи на Виктор Юго (“Човекът, който се смее”? или “Парижката Света Богородица”? а може би и двете…).

Не си спомням кога за последно съм плакал, докато очите ми продължават да следят буквите, думите и мозъкът машинално нарежда изреченията и “дешифрира” смисъла им, а съзнанието ти през това време сякаш пищи “Не, не истина, не искам да е истина, не, не!” — докато друга част от съзнанието ти те успокоява, че това е просто една книга, по дяволите, измислица, и че авторът си е измислил всичките тези събития и герои, за да те научи на нещо, да ти разкаже приказка, или просто за да те (се) развлече.

“Тъмната Кула”, Книга 4, ме разтърси.

Знам, че ще продължа по пътя на Кинг и неговите герои, които търсят Кулата.

Знам, че ги чака нелек път, знам и че може би историята, която Кинг разказа, и края на която научих днес, може би не е най-страшната от всички, което са се случили и ще се случат на Роланд по Пътя му към Кулата…

…но със сигурност това беше един от най-разтърсващите романи, една от най-разтърсващите любовни истории, които някога съм чел.

Знам и със сигурност, че никога няма да я забравя.

Не знам, как го прави, но този магьосник днес направо ми бръкна в сърцето, в дъното на душата ми и ме накара да съпреживявам с героите от една приказка, както никой досега не е правил. Може би с изключение на Юго и още един-двама писатели.

Наричат Кинг “Кралят на Ужаса”, “Майсторът на Трилъра” и с още цял куп глупави етикети.

Не, той не е това.

Той е един от най-добрите писатели на нашето време, и единственото, което го различава от другите е, че го влече най-много да разказва страшни приказки.

Но би могъл, ако поиска, да пише всичко. Просто Мракът го влече твърде силно…

* * *

Последно, да започнете ли да четете “Тъмната Кула” (ако още не сте го сторили), или не?

Всичко зависи от това дали обичате (страшни) приказки. Дали обичате Стивън Кинг, или не.

И от още нещо — най-важното.

Да сте готови да минете през всичко, повтарям, през абсолютно всичко, за да продължите да вървите по пътя към Кулата, денем и нощем, в дъжд и вятър, сняг и мъгла, да сте готови да убивате, да сте готови да погребете най-добрите си приятели, да погребете надеждата, любовта, да забравите за светлината и да остане едно-единствено желание — това да стигнете до края на Пътя и да видите Кулата с очите си… С очите на онзи, който разказва историята.

Ако сте готови на това, тогава отидете в най-близката книжарница, и си купете Книга Първа.

Но да знаете, че съм ви предупредил, и сега поне съвестта ми е чиста ;-)

Моето пътешествие към Кулата ще продължи скоро, също. Само ще си дам малко време, преди да отворя Книга V.

Имам нужда от него…

Играта беше дошла на оригинален диск в комплект с предишната ми видеокарта, и я бях изровил и изтупал от праха тези дни.

Системните й изисквания са: Pentium-II на 450 MHz, 64 MB системна RAM и някаква видеокарта — как се развива технологията само — при условие, че в наши дни дори и един видеофайл не можеш да пуснеш нормално понякога, ако нямаш дву- или четири-ядрен процесор и видеокарта от най-най последно поколение, представете си игра от преди няколко години, която иска процесор на 450 Mhz;-)

Но мисълта ми беше за играта, да не се отплесвам…

С една дума, мога да кажа само:

Duke Nukem: Manhattan Project е смях, тичане, скачане и забавления по пътя!

(станаха повече от една думите, но нищо:-)

О, и да не забравя: и много пуцане:)))

Преди няколко дни завърших играта успешно (наложи се, btw, да си свалям и patch версия 1.01 за играта, защото иначе имаше бъг в последните нива), като победих злодея Morphix най-накрая, спасих света и се завърнах като победител на Земята, където ме очакваха аплодисментите на публиката и цяла тълпа красиви мадами, които искаха да се снимат с мен:)))

“Duke Nukem: Manhattan Project” се играе от трето лице в почти 3D среда. Героят може да тича само наляво-надясно по екрана (типично за аркадни игри като Super Mario, Castlevania и други), като в много редки случаи може да отиде и напред или назад, но след това движението отново продължава в хоризонтална плоскост. Иначе често му се случва и да ползва асансьори/стълби и да се придвижва нагоре и надолу.

Графиката…

…на играта е готина, пък за времето си направо невероятна. Светлини, експлозии, всичко е много реалистично. Звуците са реалистични също, често забавни, и напълно отговарят на атмосферата на играта. Ако стреляте с гранатомет, очаквайте дори и екранът на монитора да се разтресе от експлозиите! Препоръчвам компютърни колони, отговарящи на THX стандарта:-)

Саундтракът е малко еднообразен и е в стил “яка жица”, което също пасва перфектно, и съвсем не дразни.

Главният герой представлява як напомпан мъжага, който търчи и подскача насам натам, влачи със себе си цяла купчина оръжия, никога не се уморява, и винаги има хумористична реплика под ръка, в разгара на най-големия екшън:-)

Не обичам по принцип 3D shooter-ите, каквито преобладават напоследък в гейм-индустрията, но Duke Nukem по свой собствен начин е някак приятен за игра, действието е забавно (и в никакъв случай кърваво или твърде реалистично — все пак, говорим за аркадна игра, а не за съвременен 3D shooter). За мен това си беше разновидност на Super Mario, пък каквото ще да пишат в други ревюта:)

Играта е написана с чувство за хумор и е много приятно разтоварваща. Тук-там имаше забавни моменти.

Например, на някои от нивата има псевдо-рекламни билбордове, точно както в Max Payne. На един от тях имаше надпис с огромни букви: “PAIN must be endured” и това ми се стори алюзия за Max Payne – една друга класика, която няма равни (но за нея може би ще пиша друг път…).

На едно друго място имаше един много смешен момент, когато засилилият се напред с гранатомет на рамо Дюк среща мутирал прасчо (каквито врагове имаше стотици в играта до момента), но точно този прасчо го виждаме как стои с гръб към нас и… пишкa! Ъ, да, добре го прочетохте. Прасчото е с гръб към нас, но струята се вижда добре, движенията… после мутантът се закопчава (нищо, че е с гръб, движението е характерно), и се обръща към нас… и от този момент нататък си остава един обикновен мутирал прасчо, програмиран да се мота наляво-надясно със своята картечница, с цел да ни спре от спасяването на света. Но закачката на един от разработчиците на играта беше доста свежа и оригинална (дори не знам, някой друг някога дали го е забелязал точно този враг, какво прави на това ниво от играта).

Сценарият

Колкото до сценария на “Duke Nukem: Manhattan Project” – сценарий няма, общо взето. Главният злодей е Морфикс (Morphix), той има под свое командване пълчища мутирали гадини, които се изправят на пътя ви (сещате се, какво ги сполетява всичките, нали?;-) и целта на Morphix най-накрая е да превърне земята в нещо ужасно и да завладее света, използвайки една субстанция с неприятно зелен цвят (това е т.н. glopp), с чиято помощ хлебарки, прасенца, крокодили и едни малко evil на вид мацки от противниковия лагер се превръщат в мутирали чудовища и искат да ви изядат/застрелят/напляскат с камшик:)))

Duke Nukem може да скача (и то доста пъргаво, досущ като Super Mario), владее удари с крак, може да се катери по стълби и да се движи по въжета и тръби над страховити пропасти, като се държи за въжето или тръбата само с една ръка, а с другата държи пушка или гранатомет — което му се удава доста лесно, ако съдя по лекотата, с която той прави всички тези неща:)

Duke Nukem, естествено, умее и да стреля – с пистолет, пушка, автомат, glopp-gun, гранатомет, и още едно-две оръжия. Умее и да мята гранати, при това доста ефективно (за съжаление, само към края на играта научих, че може да се хвърлят гранати и при отскок от земята, което може да промени доста траекторията им)!

Целта на всяко ниво е да бъде открита по една мацка, вързана към бомба, да се обезвреди бомбата, и след това да се намери ключ (жълт, червен или син), с който да може да преминете на следващото ниво. Събират се и nukes – едни зелени светещи неща, като звезди — ако съберете 10 от тях в едно ниво, максималните статистики на Duke Nukem се увеличават малко – той може да носи повече боеприпаси, гранати, glopp, както и неговото максимално ‘ego’ (здраве) расте:-)

Нивата са разнообразни, също и някои от битките в играта.

Скачате по небостъргачи, слизате в метрото (има и едно особено ефектно преследване под земята, когато се биете с огромно чудовище върху влак, движещ се със 100 км в час), биете се с хеликоптер и във въздуха, слизате в едни особено гадни подземия, където текат цели реки от зеления glopp, минавате през Китайския квартал, катерите се нагоре и надолу, а последното ниво (изненада!) е на борда на космическата станция на Морфикс в орбита близо до Земята, където гравитацията е много по-слаба и може да изпълнявате велики скокчета от по 50 метра:-).

Реплики в играта почти няма, освен моментите, когато Дюк обезврежда поредната glopp-бомба и спасява поредната девойка в оскъдно облекло, която е застрашена от зловещата съдба, отредена й от злодея Морфикс, и когато се чуват реплики на Дюк от рода на:

“Ahh, so many babes, so little time!”

(И Дюк въздиша, произнасяйки това;-)

…Или пък когато поредната мацка бива освободена, тя произнася с нежен глас: “Duke, how can I thank you?” и Дюк отговаря:

“You must be 18 years old to ride!”

…смях в залата:)))

* * *

Заключение

Принципно, ако обичате аркади (скачане, тичане, и доста пукотевица в анимационен стил), тази игра определено може да ви допадне.

Играта е стара — дискът към старата ми видеокарта е поне на 4 години — но това няма значение, ако някога сте я пропуснали като заглавие, сега може да наваксате:)

На мен по принцип рядко ми се случва да играя игри — не ми остава време, едно. Второ, ако и да имам малко свободно време, предпочитам да прочета книга или пък да гледам филм или да се разходя.

Отдавна не бях геймил, но мога да кажа, че десетината или двайсетината часове, прекарани в скачане, мятане на гранати и освобождаване на babеs (нивата са 8 x 3 = общо 24, и се играе доста бързо), бяха изключително успокояващи и приятни:)

Моята оценка е: горещо препоръчана (ако обичате смешни аркадни игри)!

(Ето че някак си неусетно, написах първото си Game Review май… дори не знам, как стана. Е, защо пък не…)

Последно, ето още три скрийншота от играта (повече да прочетете можете на много места в мрежата, има безброй ревюта за нея, както и много screenshot-и):

---