optimiced | bg

Пейо наскоро писа за знаците, старите улични реклами и емблеми в София. Такива са оцелели все още немалко на брой точно под покрива на Централна гара.

Ето няколко от любимите ми:

Вие виждате ли слончето, което с хобота си държи един голям билет, а задните му крака са леко свити? :-) (Забележете и че надписът “билети” е на френски, не на английски.)

Тези вагончета се целуват, ако се вгледате внимателно…

А пък това е изоставено, рушащо се мини информационно табло на един от пероните (но поне часовникът над него работи и точен). Вижда се, че е направено в Италия — вероятно преди няколко десетилетия…

Всъщност, на Централна гара се руши почти всичко — старите ескалатори към пероните са пропаднали, дори на каменните стълби започва да им личи неподдържането. Окачените тавани са ръждясали и също се разпадат. Мръсно е. На места тъмно. (За сметка на това, е пълно с магазинчета и капанчета, където се продава почти всичко — от имитации на запалки Zippo до въздушни пушки, пилета на грил и банички…)

Старата статуя пред гарата все още там, но е заобиколена от тотално ненужни бели шатри, под които има също толкова ненужни празни (и вече рушащи се) магазини…

Обичам гарите и влаковете — локомотивите, вагоните, магическото “тутуф-тутуф”, скърцането на спирачките, веднага ме присещат да пътешествия и приключения… Харесвам Централна гара, с нейната архитектура и излъчване, с гълъбите, които летят свободно под покрива й… Но гарата се руши и това е малко тъжно.

В архивите си имам още доста снимки от този район — може би ще ги оставя за друг път…

Повлиян от заразителния пример на Пейо, Никсо и Ани… миналия четвъртък и аз се присъединих към “Клуб 300″ и съответно направих, в рамките на около 50 минути, следните серии упражнения:

1) 100 burpee‘та
2) 100 лицеви опори
3) 100 коремни преси

После няколко дена, едвам успявах да мърдам и да си местя ръцете, краката и тялото, и дори ми се наложи да държа веднъж кутийка с Coca-Cola с две ръце, понеже силата на едната ръка не беше достатъчна за повдигането на 330 грама! ;)

Около четири дена по-късно, мускулната треска почти премина и се чудя, дали някой ден пак да не се пробвам(е)… че напоследък се уморих да използвам само главата си — време е да помисля за тялото, също… ;)

Простичко, нали? :-)

(via #)

UDPATE @ 2009/09/19:

DOWNLOAD (print):
— 1024×1448 (600 kB, JPG @ 95%)
— 2048×2896 (2.1 MB, JPG @ 95%)

_ http://blog.h34dup.com/?p=1660 (повече инфо за оригинала намерих случайно тук) _

Вчера един добър човек си отиде от нашата Земя, в 2 без двайсет през нощта.

Не, не бяхме приятели. Или пък роднини.

Бяхме… съседи.

* * *

Въпреки това, ще ми липсва… И не само на мен.

Съжалявам, че не успяхме да се срещнем повече от няколко пъти на стълбите и още веднъж, кога почиствахме една занемарена градинка близо до мястото, където живеем…

Беше истински джентълмен. От старата генерация.

Казваше се Христо Златанов. Беше аероинженер. По-късно намерих само няколко думи за него в Интернет, беше публикувал статия за Вили Мессершмит в списание “Криле” преди 11 години, а също и беше писал за разширяването/местенето на летището в София.

Ето няколкото думи за него, които успях да открия:

Христо Златанов, дипломиран аероинженер, един от 127-те възпитаници на авиоконструктора проф. Цветан Лазаров. Завършва ВМЕИ (1962 г., специалност “Самолетостроене”) и работи непрекъснато 36 години (до края на 1998 г.) в националния превозвач АК “БАЛКАН”. През 1973 г. участва в конкурса за ново летище в София. Изследва (1974-1978г.) типови критични явления в поведението на самолет Ту-154 и под ръководството на проф. Любен Панов написва дисертационния си труд “Устойчивост и управляемост на самолета при особени случаи”. Летец-борден инженер с пролетени 15’383 часа. Безпартиен. Журналист на свободна практика.

Впечатлих се от цифрата — летял е 15’383 часа!

* * *

Странно, но факт — до вчера не знаех първото му име, само фамилията…

* * *

Беше възрастен, но не твърде. Тежка болест го повали, обаче, и той си отиде… Никакви лекарства, операции, не помогнаха…

* * *

За последно го видяхме завчера вечерта… Така се случи просто (нямам сили да разказвам за това). А той си отиде няколко часа след това…

* * *

Ще остави светла следа в сърцето ми, въпреки че не се познавахме почти…

* * *

В Ирландия, казват, хората често празнуват, когато някой си отиде, пеят песни и пият здраво и танцуват. Легенда или не, мен не ме бива за ирландец, явно, защото сърцето ми скърби и се е свило…

И още си спомням, как студена тръпка премина по гърба ми, в мига, в който почти можех да усетя Смъртта, сякаш седнала на ръба на леглото му… Чакаща.

А ти се усещаш глупав и безпомощен и знаеш, че няма как да я спреш…

* * *

Спомняте ли си астронома Карл Сейгън? В “Космос” (книгата и TV филмите), той ни разказва, как, ако приравним (образно) ~15 милиарда години (13.7, ако трябва да сме по-точни), които познатата ни Вселена съществува, на 1 “виртуална” година, то времето, когато хората, човечеството, са що-годе съзнателни (последните ни 500 години), ще е равно на… 1 секунда. Това сме ние, хората… в мащабите на Вселената. 1/31536000 от историята й. Да не говорим пък, къде се намираме (като местоположение), в мащабите на пространството…

В същото време, някак сме свикнали с мисълта, че сме могъщи, съзнателни, силни — нали разцепваме атома и летим в Космоса… едва ли не, център на Вселената, венец на Творението и други подобни (всеки робовладелец би ви го казал, преди 200-300 години, или пък всеки, който си мисли, че Човек е много по-съвършено и по-висше създание от всяко друго животно на планетата ни). Преди 500 години пък дори сме изгаряли хора на кладата, които са спорили по въпроса, дали все пак Земята не обикаля около Слънцето, а не обратното…

Но…

Науката, търсенето на отговорите на трудните въпроси, които си задаваме, изобщо не ни доближават до отговора.

Засега ни бива само в задаването на въпросите.

Къде сме?

Защо сме тук?

Накъде отиваме?

Какво е Животът?

Какво е Смъртта?

* * *

Толкова велики, а не можем да спрем хиляди болести, които отнасят преждевременно милиони хора по земята всяка година?

* * *

И… въпросът…

Защо ни боли?

Защо никоя мъдра философска мисъл или зен-притча или вяра, религия, не може да ти помогне, когато осъзнаеш, че някой си отишъл от Земята, завинаги? Че го няма?

* * *

Оставяме следи, да…

Оставяме следи в историята. Оставяме следи в сърцата на хората, които са ни обичали и познавали. Оставяме нещата, които сме написали. Оставяме нещата, които сме създали. Оставаме на снимките, на които ни има и нас…

Страдивариус все още жив, той “живее” във всяка една от цигулките, на които свирят и досега повечето известни цигулари. Йохан Себастиан Бах “живее” в нотите на божествените си произведения. Джон Толкин живее по страниците на причудливите летописи за Средната Земя, които написва с толкова много любов и старание… Древни, забравени майстори, живеят във всеки камък, който образува Хеопсовата пирамида. Нютон живее в законите за гравитацията, които успява да формулира преди толкова много време. Хитлер, той също не е забравен, както и хиляди други исторически личности, учени, пътешественици, музиканти, писатели, лекари…

Да, ние оставяме следи във Вселената… или, по-точно, малки прашинки, а не следи… Не всеки един от нас еднакво силно — повечето от нас ще бъдем забравени или незапомнени (или запомнени съвсем бегло)…

Но… какво значение има това?

* * *

Отговорът бил “42″, казват някои — отговорът на онзи, Големия Въпрос, за смисъл на живота, Вселената и всичко останало.

Други пък казват, че е в децата, и че по своему сме безсмъртни, защото Животът на Земята постоянно се създава наново…

Трети пък казват, че смисълът е в онова, което ще оставиш след себе си — картина, книга, хубав спомен за себе си, или пък някое добро дело…

Четвърти казват, че е във всеки изгрев и залез, който виждаме, във всяка морска вълна, във всяко листенце, носено по вятъра наесен, във всяка дъждовна капка, горска ягода, песъчинка, облаче на небето, в аромата на кафето сутрин, във всеки атом и в цялата Вселена едновременно…

Пети казват, че е в Любовта…

* * *

Аз не знам, какъв е отговорът. Мисля си, че е някъде там, по средата, между всичките тези неща, изплъзващ се измежду мислите ми, недефинируем, мъглив… и си мисля, че ще изминат още много хиляди, може би дори милиони години, преди някой да го намери. Стига хората все още да съществуваме, разбира се, след толкова много време…

А може би…

А може би всеки един от нас знае отговора, преди да се роди и… след като напусне Земята отново?

* * *

След купчината ми объркани мисли, сега ще се опитам да поспя малко…

Бих се радвал, ако душата на съседа, когото не познавах (но ценях и уважавах много), да може да усети нещата, които мисля и чувствам. Че го обичахме, по свой си начин, и че ни липсва…

* * *

Оставяме малки прашинки след себе си…

…до следващото завъртане на Колелото, както обичаше да казва Стрелецът от “Тъмната Кула” на Стивън Кинг…

А истината е, че изобщо не знаем, защо сме тук…

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Всеки си има любима приказка.

И аз си имам! :-)

И във връзка с кампанията на SOS детски селища “Приказка безкрай”, аз се замислих, коя е моята любима приказка, за която да пиша…

След дълго мислене, накрая се сетих, че това, разбира се, е приказката “Хоббит” на Джон Толкин.

Горните стихчета принадлежат на хоббита Билбо Бегинс (“Торбинс”, в един по-късен превод), а след това биват повторени и от неговия племенник Фродо, когато той се отправя на прочутото пътешествие с Пръстена.

От дете обожавам приказката за смелите хоббити, които всъщност не били никак смели, и въпреки това се оказва, че обичат приключенията, готови са да се сражават с дракони и да потеглят на дълъг път, като дори забравят да си вземат носна кърпичка за пътуването! :-)

Ето това е сайтът на кампанията на SOS детски селища:

http://priatel.sosbg.org

Децата без родители се нуждаят от чудеса и подкрепа не само по Коледа. Идеята на кампанията е да подпомогне набирането на семейни спонсори за SOS детски селища в България, които подсигуряват приемна грижа в семейна среда на деца, останали без родители. Всеки може да стане спонсор и да стане на някое от детските семейства в SOS селищата в България. Може да стане лесно и удобно чрез online регистрация.

Ако не може да се включите като спонсор, може да направите едно друго добро дело — да разпространите мълвата сред вашите приятели и познати, а ако имате блог — и вашите читатели! Всичко, което е необходимо, е да публикувате кратък откъс от ваша любима приказка, и да обясните в няколко думи целта на кампанията.

Може би благодарение на вас още едно дете ще бъде подпомогнато? :-)

Благодаря предварително на всички мои читатели!

Приятна е мисълта, че си спасил поне една мечка в живота, та било тя и плюшена, и че си бил сред онези приятели-сръчковци, които са участвали в Rescue Operation :)))

Всъщност, заслугите по спасяването на The Millenium Bear се разпределят ето така:

1) Pippilota пусна призива, след като видя Мечока в беда, публикува негови снимки и даде точни указания, къде точно се намира плюшеният звяр;
2) Ани организира самата операция, и с лекота убеди още трима приятели да излязат посред нощ с дълъг близо 3 метра клон, с който да се осъществи свалянето на Мечока;
3) Ваша милост, разказвачът, се занимаваше единствено с даване на идеи, подскачане наоколо и опити да се снима самата операция (повечето неуспешни);
4) Влади успя да свали мечока, използвайки дългия клон, който намерихме случайно по време на нашата promenade nocturne,
5) След което последната и може би най-важна заслуга е отново на Ани, която първо изпра стрателно Мечока (страшничко си беше за него;-), после го остави да съхне за около седмица и накрая, вчера вечерта, остана до късно будна, за да го зашие и направи като нов :)

Сега Мечокът си търси осиновители и нов дом — ако смятате, че ще се чувства добре при вас, оставете коментар в блога на Ани:)

PS Хм, мисля си обаче, че само Пейо не попада в short-list’ата с потенциалните кандидат-осиновители (due to numerous complaints against him, filed by the Association for Protection of Plush Bears ;-)

Светла Енчева от Неуютен блог се осмели да пише за Югозападния университет “Неофит Рилски”, и за мътната история там…

…за което й се възхищавам!

За първи път научих историята за “почти” несменяемия декан на университета от нея, после се разрових и в “Капитал” и “Дневник”… (в постинга на Светла има достатъчно линкове към материалите по темата в медиите).

(more…)

След малко свободни хора ще се съберат за един свободен обяд! :-)

Ако още не сте подочули новинката от някъде другаде, ето пълно инфо:

Цените ли свободата си? А доколко? Искате ли МВР да следи всичко, което правите в Интернет и да го записва?

За какво говоря ли?

Ако искате да покажете своето мнение и това, че цените свободата си, елате на протест наречен “Един свободен обяд”. Повечето протести се правят вечер, но тогава институциите спят, затова подарете обедната си почивка за свободата си в Интернет.

Кога: четвъртък (днес) — 7 февруари, от 12.30 до 14.30 часа.

Къде: в градината пред телефонната палата на ул. “Гурко” 6. Срещу сградата на ДАИТС. ( карта )

Протестът е законен, подадено е заявление в Столична община. Разрешението за протест е получено.

Елате и носете своите послания, носете тениски или плакати, носете каквото искате, за да покажем че СВОБОДАТА е важна и че ние не приемаме това, някой да ни следи!

Очаквайте още новини скоро.

Информация за протеста: http://opensource-bulgaria.org/now/?p=17

Може да подпишете и “свободното писмо”: http://opensource-bulgaria.org/now/?p=15 (873 подписа получени до днес, 12:00!)

Излезте на обяд днес, разходете се за свободата си в Интернет! :-)

[...] Демотивиращо и разочароващо е, ако си призван да създаваш, да променяш или да си добър в нещо, от което никой тук няма нужда. Човешкият живот е кратък, за да го посветиш само на оттласкване от дъното. [...]

Всъщност историята завършва щастливо. А този текст се получи минорен. Промяната е нещо хубаво, търсенето също, тези хора няма да престанат да бъдат такива, каквито са. Ще продължат да правят това, което обичат, да сбъдват мечтите си, да вярват в себе си и куража си за промяна. Просто винаги е малко тъжно, когато се отчайват мечтателите. [...] **

Понякога и мен ме спохождат подобни мисли — когато приятели заминават надалеч, или когато се сблъскам с невъзможността да променя нещо в нашата действителност или… просто да успея да свикна с него.

…Тези дни нещо не ми се пише.

Не че нямам идеи, но някак… не мога да се съсредоточа. Започвам да пиша и изоставям всеки нов пост по средата…

Затова оставих малко блога в режим “четете стари мои текстове, новите ще почакат” — ще ми мине, предполагам… :-)

___________
(*) Заглавието е на Йовко.
(**) От тази година “Капитал” си имат страхотен нов автор… пардон, колумнист!;-) Ето и линк към цялата “колумка” на Йовко от по-миналия брой на Капитал Light, прочетете я, струва си! ;-)

Студентът Джон Брамблитт от Университета в Северен Тексас (University of North Texas – UNT) рисува прекрасни картини с ярки цветове, въпреки че е загубил зрението си преди години!

Сляп художник рисува прекрасни картини

Вижте видеорепортажа, посветен на John Bramblitt (flash youtube video):

Какво да кажа — удивителен човек и… удивителен дух! :-)