Една история. Отне ми пет минути да я напиша. Можех и да не го правя, но исках да си припомня, че не е нужно винаги толкова много да бързаме. И да забравяме да поглеждаме и към света около нас.

* * *

Днес на обяд излязох на малка разходка, да си проветря главата от CSS/HTML. А и много ме болеше кракът (не знам, защо — може би нещо възпален мускул или сухожилие?) и си помислих, че една малка разходка може да бъде по-полезна от това да седя неподвижно 9 часа на едно място.

Бях решил да се поразходя в парка, без причина. (Обяда така и така ми беше готов, два чудесни големи сандвича, които ме чакаха в офиса.)

На влизане в парка, минах покрай една баба. Беше много възрастна. Продаваше цветя, седнала на пейка. Цветята може би бяха от градината й, а може би бяха събрани от самия парк; това няма значение сега…

Подминах я, но на връщане си мислех да видя, какви са точно цветята.

Поразходих се двайсетина минутки и на връщане пак минах покрай нея. Този път се поспрях, и си харесах едно малко букетче. Нищо особено, но беше красиво и миришеше хубаво. Оставих й 4 лв. Тя буквално се разтрепера, каза, колко много пари съм й бил оставил (?) и за малко да се разплаче. Искрено.

Вървях бързо, но някак не можех да забравя погледа й.

цветята на баба

Минах през “Фантастико” да си напазарувам дребни неща и… Не знам, хрумна ми да й купя малко храна и да се върна да я оставя. Бързах, но не чак толкова.

След малко влязох в парка отново. Тя още беше там, продаваше цветя. Попадох й торбичката, казах, че съм й купил малко ядене.

В очите й се появиха сълзи. Не се преструваше. Не се и опитваше. Не просеше, просто продаваше цветя в парка.

Нещо ми подсказа, че може да не е виждала скоро нормална храна.

Тръгнах си, със свито сърце — тя се опитваше да ми подари още един букет, но й казах, да го предложи на някой друг. Аз си имах един вече и той си беше прекрасен.

Не бях направил кой знае колко, но не можех да направя повече…

Пред очите си виждах сълзите й — на благодарност. За торбичка с две кисели млека, три банана и бучка сирене. Странно, нали?

Имам си сега букетче, което мисля да подаря на molif-чето. Най-скъпия букет, който може би някога съм й подарявал… Платен със сълзите на баба (и една моя)…

Между другото, на връщане, кракът все още ме болеше, но за 15 минути бях съвсем забравил за него…

EDIT (2011/Jun/06): Наскоро като се разхождахме с Ани, пак видях тази баба, в същия район. Ани каза, че я познава и че е “професионалист” (каквото и да значи това). Въпреки това, не съжалявам, че й купих малко храна тогава. За да е там, и да се опитва да продава цветя (може би набрани в парка), явно нещата не са добре за нея…

6 thoughts on “Цветята на баба

  1. Благодаря ти от сърце. Една от големите градски болести е безразличието – човек претръпва, когато всеки ден през ъгъл вижда лицата на едни и същи просяци и знае как и от това се прави бизнес.
    Сигурно заради това рядко забелязваме хора, които истински имат нужда от помощ.

  2. Само който е нямал любима баба, той не може да се трогне от написаното.

  3. … ако до всяко добро същество, застане поне още едно…

  4. @Ани:

    Тя имаше нужда от помощ… не знам, какво друго бих могъл да направя… :(

    @Дончо, @mikiblue:

    Да… :)

  5. ехх дали да се разплача или да се зарадвам, май и двете.
    Много красива добрина и добре преразказана с любов. Подобно на Ани, съм като жури по улиците. Някои от тях са много добри танцьори, певци или художници … тогава и не се замислям да дам нещо и от моя джоб. От време на време и аз така засичам една баба, която продава цветенца в паркинга (добро стратегическо място). Всеки път когато я засека с избирам по едно … но твоето отблагодаряване направо е сърцеразбиващо.
    Все такива добрини да правиш!

  6. @Irina:

    Опасявам се, че не съм направил кой знае колко… Утре същата тази баба все още ще живее с мизерната си пенсия и навярно отново ще е гладна… :(

    За съжаление, не ми беше хрумнало нищо по-добро…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *